През есента на 1868 г. Левски се срещна с Ботев, с когото живеят известно време в една воденица край Букурещ. За тази дружба Ботев разказва в писмото си до К. Тулешков.

„... Пиша ти, приятелю, че останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българско училище, но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не мога ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха и мене ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ, в една ветреничава воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два-три деня намираме хляб да си уталожим глада... Тия дни мисля да държа сказка в читалището „Братска любов”, но как ще се явя, не зная! При всичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменям честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все е весел. Вечер дордето ще легнем — той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираме в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобна личност.”

На 20.06.1871 година Васил Левски пише в писмо до Иван Кършовски:

 Любезни ми Кършовски,

Питате ме коя е причината, дето не съм ти писал. Ако се съобрзиш с Райчовото писмо, на което отговарям в едно време с Вашето, [то] гледай как отговарям на него.

Брате, тамошните Ви работи, като ме смутиха и за мен друго нямаше какво, защото аз там между всички Ви бях най-простият и с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим, както ни стига умът, че от Вас, комуто се харесва да върви с нас, той ще ни се обади и ние ще го приемем. Това е причината дето никому не бях писал от 25 април. Дотогава, като съм писвал на Живкова, то се разбрира, че съм писал до всички Ви. Не е ли това така? Отсега нататък е друго. Който иска да върви с нас, той трябва да ни забележи и законно да дойде при нас.

Приписвате ми какво в очите си гредата не [виждам], пък косъма във Вашите очи виждам по-лесно. Ти ако искрено ми казваш отгоре на писмото си: "Любезни ми брате", то тогава не трябва таквоз бутане и заобиколки, но кажи това и това ти е грешката, та да се поправя, ако съм чист човек, както и аз не замълчавам Вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории. За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все [за]едно да вървим, ако ще бъдем хора.

Обесването на Васил Левски“ е последната стихотворна творба на Христо Ботев, която е публикувана  под лика на Васил Левски в „Стенен календар за 1876“. Ключови мотиви са страданието и плачът, чрез тях е представена безмерната загуба за България. Стихотворението създава поетическия образ на националния герой – човека, отдал живота си за свободата на родината. Основните символи в текста са майката (изобразява скръбта на цялата родина), бесилото (асоциация с Христовия кръст) и гарванът (предшественик на смъртта). Съвкупността от тези образи е необходима, за да представи физическата смърт в един много по-мащабен смисъл, като изкупление за робското страдание на народа, но и за греховете му, страха и предателството, съпътстващи порива за свобода. Това е едно от най-тъжните стихотворения, които българската литература познава. В оригиналния си вариант то има още един куплет, който бива премахнат при редакцията му от Захари Стоянов през 1888 година:

                                            Умря той вече! Юнашка сила
                                            твойте тиране скриха в земята!
                                           О,майко моя, родино мила,
                                           плачи за него, кълни съдбата!

 Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

Бел.авт.: Велики исполине, Апостоле на Свободата, ние помним! Поклон пред святото ти дело, любовта към Отечеството ни и народа ни, защото който не обича и жали своите, няма как да заобича и жали чуждите! Поклон пред копнежа ти за Свобода, който ни завеща и се саможертва в името и! Ти ни научи как да я ценим! Тя не се дава даром, а се извоюва! Тя е най-висшето благо, но и най-голямата отговорност!