Сливенското тракийско дружество „ТРАКИЯ – СЛИВЕН”, начело с неговия председател Димитър Димитров, отбеляза 176 години от рождението на Капитан Петко войвода. С поднасяне на цветя пред паметника на бележития българин в Сливен беше почетена годишнината.

Капитан Петко войвода е наричан още „Царят на Родопите“, „Владетелят на планината“, „Родопският герой“, „Спасителят на Одринско“, „Гарибалдиецът“, „Властелинът на Мароня“, „Господарят на Гюмюрджина“.Това са малка част от характеристиките за Петко Киряков, дадени му от най–безпристрастния съдник – народа, в най–истинското, което е създал – народните песни. Те не са оспорвани, дори от враговете му.

Има люде, белязани от съдбата, докоснати от Бога да представят етнотипа на нацията си. Нашият герой е от тези редки личности.

Виден тракиец – национален герой на България, Петко Киряков Калоянов е роден през 1844 г. в дедеагачкото село Доган Хисар, Западна (Беломорска) Тракия. Бурният му живот започва още на 16 години и преминава в една непрестанна битка с поробителя за свободата на Тракия и Родопите.

Едва 16 годишен, той е водител на чета и мъсти за убийството на брат си Матьо и братовчед си Вълчо. За три години води над 50 сражения, на 20 години учи в Атина във военното училище, а на двадесет и две е доверен човек на Джузепе Гарибалди и оглавява доброволчески отряд от 230 души в Критското въстание. След това ще го срещнем в Египет, Франция и отново в Италия.

Този самороден военен талант през 1869 г. идва в българските предели като водач на Тракийската родопска дружина „Защита“, която има свой Устав, печат и ежегоден бюджет.

За десет години, до 1878г., Петко войвода се превръща в пълновластен господар на Одринско, Смолянско, Кешанско, Гюмюрджинско, Хасковско, Ференско. За дълго тези райони са формално отцепени от турската империя, а българското население се чувства реално защитено.

При всеки тормоз върху българи от страна на властта, господарят на Родопа пленява някой или някои от турските първенци и ги освобождава при адекватна реакция на властите.

Обещана е награда от 5 000 лири за главата на „Господаря на планината“ и е изпратена редовна турска войска от 2 000 души срещу доганхисарският самобитен дипломат.

Безспорен исторически факт е писмото на войводата до водителите на Априлското въстание, с което ги уведомява, че е готов с другарите си за бунт - за съжаление то пристига късно – комуникациите тогава са били такива – бавни и несигурни.

Запазено е писмото до Петко от Мехмед бинбаши от 18 май 1876 г., където обръщението към него е следното; „ До главатаря на комитската чета в Балкана изетлю Петко ефенди“ и бинбашията го уверява, че „аз оттеглих моята войска далеч от вашия лагер, само и само да можем да додим до едно приятелско споразумение“ и иска по нататък бинбашията „да ми определите точно вашето искане“.

По време на Освободителната война Петко Киряков води сражения по фланга на руските войски. Пълно е удивлението на руските военачалници, когато в Маронската и Ференската околности ги посреща българин, реално управляващ тези предели. Земите са очистени от башибозуци и турски войски, а русите посрещнати от тамошния горд властелин – Петко от Доган Хисар.

Самият велик княз Николай Николаевич, главнокомандващ руските войски пожелава да се запознае с войводата. На него той е представен от генерал Скобелев и награден за героичните си подвизи.

От февруари 1878 г. до октомври същата година Петко Киряков води ожесточена война срещу ордите на Сенклер – англичанин по произход и мюсюлманин по вяра и фанатизъм. Четата на родопския войвода му нанася серия от тежки поражения и принуждава европейските сили да създадат специална международна родопска комисия, която да направи анкета за положението на бежанците и все още неустановените граници.

В борбата със Сенклер, Петко войвода вече е вдигнал над 10 български села, което спомага за изместването на границата по на юг. Европейската комисия задължава руското управление да ликвидира дружината на Петко войвода. Това е вторият случай, когато Европа се ангажира с делата на нашия герой. Той се явява в цялото си великолепие на среща с комисията в Инджекароския хан / на 6 км. От Чепеларе по пътя за Устово /, придружават го живописни негови четници и разобличава турския делегат, а на въпрос от руския представител дали да бъде задържан, английският дипломат отговаря: „Не, не, по-скоро да се отдалечим от това място на смъртта.“.

Благодарение на воинските и дипломатически победи на Петко Киряков в границите на България остават земите около Чепеларе, Смолян и Широка лъка. За да са в границите България сега Пампорово и околностите, заслугата е изцяло и единствено на Петко войвода.

След нови протести на Европейската комисия Петко войвода е арестуван и отведен в Пловдив, където княз Дондуков–Корсаков го награждава, но пък му е забранено да живее в пределите на цяла Източна Румелия. Въпреки това, „Властелина на планината“ се връща в Чепеларе, за да възстанови комитета ‚Единство“.

В края на 1879г. е единственият българин приет от император Александър Втори в Петербург, награден с орден за храброст „Георгиевски кръст“, удостоен е с чин „капитан от руската армия“ и му е подарено имение в Киевска губерния.

Още през 1880г. продава имението за 15 000 рубли и тръгва към Родината, но в Бургас е посрещнат от Алеко Богориди, който му заявява, че не може да живее никъде в Източна Румелия. Това било съгласувано и с Министерството на многостранните работи на Русия. В централния държавен архив, фонд 1225 се пази писмо на капитан Петко войвода до Стоян Заимов, в което той описва неволите си във вече свободна България – цялото правителство на Турция се интересувало, той да не е в пределите на Източна Румелия и според самият княз Батемберг, „ако живеел в България трябвало да е много тихо“.

Заселва се капитан Петко Киряков във Варна, живее в три малки стаички на ул. „ Плевенска“ № 411, жени се за двадесет години по- младата казанлъчанка Радка Христева Кравкова – единственото хубаво нещо, което му се случва в свободна България.

Занимава се със земеделие, за кратко адвокатства, после е назначен от правителството на Петко Каравелов за касиер на Общонародните полезни каси – въобще слуша съветите да живее мирно и тихо, защото пак ще стане дипломатически скандал, ако се мерне пред очите на политици. Опитва се Петко, защото наградата от 10 000 лири за главата му остава – турското правителство вече общува с нашенските политици, но е непримиримо, ако стане дума за родопския размирник. Управленците в Цариград оставят депозит в руското посолство, щото “ако бъде уловен да се платят веднага“.

По време на Съединението е повикан отново в Източна Румелия и организира превантивно отбраната на южната ни граница в Чепеларския район. Тук Петко войвода е посрещнат от населението на Родопа като месия.

Връща се във Варна като убеден привърженик на Петко Каравелов. На изборите през 1886 г. за Трето Велико народно събрание е арестуван и държан, докато мине гласуването. От това време е и споменът на Константин Божков, намиращ се сега в Народната библиотека, където четем: „Капитан Петко бе от сърце и душа демократ. За него Петко Каравелов бе всьо и вся. Стамболовистите го преследваха, защото не бе от тяхната партия“.

Арестуван е отново на 2 юни 1890 г. по подозрение, че „дошъл в София да освобождава майор Коста Паница“. Разкарван е почти две седмици през Пловдив, Първомай, Нова Загора, Сливен, Ямбол и Тополовград с намерение да бъде предаден на Турция, но навсякъде Петко войвода е посрещан като национален герой, което принуждава правителството да се откаже от намерението си и да върне войводата във Варна.

След като не успява да го привлече на своя страна Стефан Стамболов предприема мерки за окончателното му отстраняване. Чрез шпионина Ангел Райчев се опитват да го обвинят в опит за организиране на преврат срещу премиера Стамболов, който по това време, лятото на 1892 г., е на почивка в Евксиноград.

Петко войвода и жена му са арестувани, а при обиск са иззети всички документи, ценни книжа и пари, които са намерени в дома им. Повече от 50 дни Петко Киряков е изтезаван в свободния български затвор.

Документите и материалите по следствено дело № 13 от 1894 г. бяха издадени през 1994г. в самостоятелна книжка. Там четем в протокола за разпит следното „замотаха ме като кълбо и ме биха до толкова, щото паднах в несъзнание. Минаха се няколко дни, биха ме по краката, а подир още няколко дни с клещи късаха месо от краката ми“ .

Медицинското освидетелстване на капитан Петко войвода по случая е потресаващо – намира се в Централния държавен архив, фонд 173 и на повече от 4 страници варненските лекари описват над 40 рани от зверски изтезания и побой.

По- късно този мечтател и българин е интерниран в гр. Трявна, където се подписва по три пъти на ден в полицията. Връща се във Варна чак след падането на Стамболовото правителство.

В края на живота си великият войвода се отдава на обществена деятелност във Варна. Вече болен, уморен и разорен. От отчаяние пише писмо до поборническата комисия към Народното събрание да бъде поне призната народополезната деятелност на него и дружината му. Подписва се с гордост като „бивш Родопски войвода капитан Петко Киряков“ и за да не ощети държавната хазна изпраща на Иван Белинов пощенска марка за отговор.

Това писмо на великия войвода се пази в архива на Народната библиотека под арх. № 228. Парадоксално, но до края на живота си не е признат за поборник, независимо че прилага дори „четири документа за една мое изоставено право“ .

Протестира срещу заема, който сключва правителството на Васил Радославов за откупуването на южнобългарските железници, инициира създаването на емигрантска тракийска организация „Странджа“, на която става подпредседател, ръководи Македоно–одринското спомагателно дружество „Родопи“ – Варна, а през 1895 г. за последен път е в родните земи.

Установява се в Асеновград, за да организира четата на Минчо Томов и уверява, че е готов, ако се наложи да се бие за освобождението на Беломорието. Уникален е бил този българин, просто неповторим!

В Музея на историята на Варна се намират и първите протоколи за създаването на Демократическата партия. Те са под №- ра 3609 и 4814, от където разбираме, че „под ръководството на председателя на събранието г-н Петко Киряков е избрано бюро с председател адвокат Кръстю Иванов Мирски“, а сред членовете на ръководството е войводата.

После обикаля и организира, води митинги на опозицията и ръководи заседанието, на което активистите на Демократическата партия Кръстю Мирски, Петко Киряков, Драган Бянов, Филип Христов, Илия Шотов, Дяко Бедлев и Димитър Ралчев взимат решение да участват самостоятелно в общинските избори на 9 май 1899 г.. От протокол с №3609 се разбира, че мотивите им били „да не стават общинските избори с ‚Партизански характер“.

През 1899 г. Петко Каравелов предприема обиколка из страната и във Варна, естествено, е посрещнат от съмишленика си Киряков, който ведно с Кръстю Мирски вече е основал читалище в Трети участък.

Последния обществен ангажимент на капитан Петко войвода е от 3 януари 1900 г., когато е избран за председател на дружество „Родопи“ във Варна.

Един месец по-късно, на 7 февруари 1900г. „родопският властелин“ тихо угасва от рак на стомаха в дома си. В началото на новия век си отива еманацията на българския героично-романтичен 19 век.

Некролог публикува единствено партийния вестник „Пряпорец“ в своя бр. 79 от 10.02.1900г., подписан от съпругата и тъщата, а в него скромно се отбелязва, че „след кратко боледувание 5 часа сутринта е предал Богу дух“.

Погребението е на 8 февруари и според в. „Славянин“ от 2 до 4.30 часа след пладне се е стекла „многобройна публика“ в черквата „Света Богородица“.

На 56 години си отива самотен и оскърбен, загубил и четирите си деца, най-яркия представител на левантийско-родопската освободителна кауза, така всеотдайно защитавана, както самия войвода я нарича в споменатото писмо до Стоян Заимов „заради человеческото право“.

Двадесет години воюва срещу османската власт за това „человеческо право“ и още двадесет години в свободна България за същото това „человеческо право“ с администрация и политици. Със сигурност по-щастливи за капитан Петко Войвода са били първите 20 години, когато всичко е зависело от него.

Никой не е успял и след век да обхване напълно делото на Петко Киряков. И днес с това напомняне, дано да изкупим част от дълга на поколенията към този наистина велик, ама много велик българин!

В знак на признателност са му издигнати над 22 паметника в страната и чужбина.

Бог него е простил, дано поколенията просто го обичат! ПОКЛОН!!!