Отдавна започнаха Рождественските пости, през които човек се връща към първия си съзнателен спомен и се опитва да разбере за себе си до настоящия момент къде е сбъркал, защото безгрешни хора няма. Само лудите винаги са прави. Харесва ми да си припомням старите уроци. Човек, дори на края на живота си, осъзнава, че си отива с не толкова мъдрост, колкото би му се искало да притежава, колкото и да чете. Останалото е да браниш собствената си суета. Затова харесвам от много млада самоиронията.

За всички, които ще кажат : Това не се отнася за мен

Как осъзнах още в най-ранни детски години, че не бива да се краде!

Имам невероятни, блажени спомени с моите баби и дядовци. Едните бяха в Пловдив, където съм родена, а другите – в Сливен. По-голямата си част от детството така се случи, че изживях тук и израснах покрай сливенските си баба и дядо. Да съм била 5-годишна или 6- не помня точно, но вече имах всеки ден поставени задачи по математика. Четях букварчета. Рисувах много. Фантазирах. Брат ми беше бебе. Играех на ластик, на копче, на ръбчета, на криеница, на народна топка, на фунийки и т.н. Всеки гьол беше мой. Бях буйна, изключително енергична и обичах да експериментирам. Хрумваха ми всякакви бели, идеи или начини, по които навивах другите да се забавляваме. Спирах се пред всяко камъче, червей, дърво, храст, дори попова лъжичка, стъкло, счупена част от плочка за баня, гъба - всичко, което можеше да ми привлече вниманието. Където има бой за защита, бях там. Не бях скръндза. През другото време, някой като ми направеше от многото ми приятелки мили очи и виждаше куклите ми или поискаше някоя, аз подарявах. Чичо ми ми ги носеше от чужбина. Така профуках всичките си кукли, за което бях наказана повече да не получа нито една. Сега го отчитам като грешка, защото истинските приятели не се купуват с кукли, а ако бяха наистина истински-нямаше да ми ги искат, а след това да ме изоставят. Както и да е….

Имаше една жена, която не помня колко често, но минаваше с количка със сладолед. Всеки път бяха различни-ванилия, какаов, ментов, теменужка, лимонов и т.н. Сладоледът ни го слагаше във фунийка. Не, че ми е липсвал сладолед, но всички ни ограничаваха до един за определено време, за да не се разглезваме. Много обичах сладолед. И до ден днешен това ми е любимият десерт. Не помня как се роди тази цветуща идея в главата ми, но реших, че много ми се яде сладолед и ако бръкна в портмонето на баба си и взема двадесет стотинки, никой няма да забележи. Така и направих. Не помня с двадесет стотинки колко сладоледи се купуваха, но помня, че си взех и сякаш никой не забеляза отсъствието на тези стотинки. Реших, че мога и повече, защото още ми се ядеше сладолед. Набарах в тишината, когато няма никой около мен, у дома още стотинки от портмонето на баба и ги прибрах. Хайде пак за сладолед. Пак никой не ме усети. Събрах още по-голяма смелост и хайде трети път претършувах портмонето на баба и взех повече. Вървяха сладоледи след сладоледи-кой от кой по-вкусен. Нямах и представа колко съм изяла. Никой вкъщи до този момент явно не ме беше усетил.

Мина ден или ден и половина, не помня точно, но вдигнах висока температура. Разболях се. Наравно с това вече баба ми се беше усъмнила, че липсват пари в портмонето и. Помня, че нещо беше казала, но явно е нямало време да ми се обиди, защото ме заведоха в болница. Бях с двустранна бронхопневмония. Лежах у бабини на пристата и помня как майка ме питаше благо и с мъка „Защо го направи, моето момиче?“. Така ме гледаше, че ми се искаше хиляди пъти да ме набият, но не и да виждам този поглед на майка си. Добрите думи понякога бият по-зле и от най-дебелата точилка. Когато влезе баща ми, който беше много строг родител, очаквах да ме спука от бой, но за моя изненада не го направи. Застана пред леглото и тъй като аз вече си бях казала всичко на мама, той ми извади рентгеновата снимка. Показа ми я и започна, като леко се подсмихваше, да ми говори: “Виждаш ли това малко кълбо на снимката вляво. Това е един сладолед. Виж сега вдясно. Тук има друг сладолед. Нали виждаш колко сладоледа има? Ето ги сладоледите.“ Татко излезе от стаята. Ужасих се, защото без да знам и да ги броя, всъщност, за тези пари, които бях откраднала от баба си, бях изяла цели 12 сладоледа за ден, т.е. за по-малко от 24 часа. Да, аз не ядох бой. Никой не ме обиди, нито ми повиши тон. Баба не ми се разсърди. Звучи, сякаш всичко ми се беше разминало, но уви!

Още по мръкнало, в ранни зори, на другия ден ме събудиха и пред мен стоеше една пълна, страшна руса жена с кок и голяма бенка под ъгъл непосредствено до носа с възможно най-огромната и остра игла. Майка стоеше встрани и плачеше. Не помня кои, но ме държаха здраво седнала, докато тази жена забиваше огромната игла в крачето ми. Аз крещях, плачех и виках „Моля те, мамо! Помогни ми! „. После разбрах, че е медицинска сестра. В следващите дни тя беше част от живота ми като дете. Майка ми не влизаше , докато ми биеше страшната жена тази огромна игла, а аз плачех, разкайвах се и виках за помощ с цяло гърло, докато събудя квартала. Ден след ден…Седмица ли, две ли…Беше сякаш цяла вечност. Рев след рев. Писъци до небесата, като се надявах някой да се смили над мен и да ме отърве от тази ужасна жена. Толкова беше болезнена всяка игла. Дупка до дупка ми бяха крачетата. Мина време. Оздравях. Най-важното, което научих, че от кражбата изключително много БОЛИ! Запомних го за цял живот. И до днес в съзнанието ми е останала, като най-ужасен кошмар, страшната жена с огромната игла и не дай си Боже свърна или ми мине само през ума, се появява ТЯ, която ти говори ласкаво и мило: „ Весеее, Весеее, събуди се моето момиче! Аз съм тук!“. Ужас! Затова не се краде! След кражба се сбъдва най-лошият Ви кошмар! Нямаше нужда да ме стряскат с баби Яги. Оказа се, че те могат да те дебнат отвсякъде! НЕ КРАДЕТЕ! ПОСЛЕДИЦИТЕ СА УЖАСЯВАЩИ!

По действителен случай

Сега са Рождественски пости и е нормално седмици преди Бъдни вечер и Коледа човек да бъде открит поне пред себе си. Желая Ви здраве и любов у дома!

Благодаря на Наблюдател и Сливен Нет, че ми се довериха!

Ваша Весела Патиланка *Партизанка

Защо партизанка? Много е просто. Всички над 40-те помним първите си стъпки преди 89-та година и след нея. Тогава нямахме интернет и скъпи мобилни телефони. Дрехите ни бяха плетени от нашите баби и дядовци. Играехме на игри, част от които настоящето поколение не разбира, а в техните очи сме като "динозаври". В техните вени тече кръвта на "динозаврите",т.е. нашата. Навремето повечето от нас ни кръщаваха общо като "партизанчета" или "гаврошчета" и ни възпитаваха в революционен дух с възрожденски песни и стихове. Това е засега от Весела *Партизанката!

Снимка: pixabay