ТОДОР ЖИВКОВ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС

Ако преди 20 години някой беше ми казал, че някога ще занимавам с Тодор Живков и македонския въпрос, сигурно бих се изсмял на това предположение. Но работата ми през последните десетилетия ми даде възможност да се запозная с дейността и със свършеното, и с плановете по македонския въпрос на този отишъл си вече, дълго управлявал български политически деец. Заедно с колежката ми Ива Бурилкова, без да се стесняваме да покажем не само положителното, но и отрицателното в българската позиция и действия по македонския въпрос, подготвихме и издадохме документалните сборници „БКП, Коминтернът и македонския въпрос (1917-1946)”, през 1998-1999 г. и том І от „Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1950-1967 г.)”, през 2009 г., а сега работим по втория том, който обхваща времето от 1968 до 1990 г. Наш колега издаде пък „Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1944-1952 г.)”, 2004 г. Книгите са отдавна на книжния пазар и всеки може да се убеди в истинността на това, което ще прочете по-долу. И то съвсем не е опит за политическа реабилитация на този излязъл от политиката държавник след 1989 г. и подложен на всестранна критика от съпартийците, от противниците и изследователите му. Още повече, че той сам не се нуждае вече от такава реабилитация.

Той под формата на шега (нещо което му се удаваше), беше посъветвал съратниците си да си мият ръцете с новия сапун „Тодор Живков” и да се оправдават с него и като че ли наистина този „сапун” доста дълго време беше в употреба. Но днес нещата могат спокойно и правилно от дистанцията на времето и след оповестените документи да бъдат погледнати и преценени без каквито и да било емоции. Всичко трябва да си отиде на мястото и както казва народа – „да се види, кой кум, кой сват и кой на булката брат”.

Не искам да генерализирам нещата, а само да насоча вниманието Ви, че през тези повече от две десетилетия след като Живков е извън политиката, като че ли няма компетентен държавник и политик, така добре познаващ и отстояващ истината по българския национален въпрос.

В публикуваните негови биографии и спомени на негови съвременници и съратници, както и в огромния поток от публицистика и не много сериозни творения на разследващи журналисти темата за Т. Живков и македонския въпрос е като че ли нарочно избягвана. Може би и недостатъчната информираност на авторите да си е казала думата, тъй като все още не са излезли на бял свят всичките документи, свързани с този сложен въпрос. Ако трябва да съм точен, трябва да посоча, че изследванията и публикациите по развитието на македонския въпрос след 60-те години на миналия век са все още недолюбвана тема за нашите историци. Дори в биграфичния очерк за него, който излиза през 1981 г. този въпрос е отбелязан също мимоходом и непълно, като е наблегнато повече на позицията на България в балканската й политика, декларирана от Живков – „да се уважават историята на народите и съществуващите реалности, като се спазват принципите на равноправие, зачитане на националния суверенитет, ненамеса във вътрешните работи и ненакърнимост на държавните граници”.

Аз нямам намерение да Ви представям темата изобщо (а и едва ли имам сили за това), тъй като са необходими още сериозни издирвания и проучвания в нашите архиви, а съчиненията на Живков и спомените на съратниците му са все още недостатъчен материал за по-сериозно проучване. Ще се спра само на няколко момента от един кратък период от няколко години – 1963 и 1966 г., като ще си послужа за илюстрация и с откъса от неговите изключително ценни спомени, които претърпяха две издания, като бяха предхождани от един кратък техен вариант („По повод на някои лъжи”).

Когато говорим за неговата дейност по македонския въпрос не бива да забравяме, че за това заслуга имат и неговите съветници, сред които са едни от най-добрите български историци, литератори, философи, дипломати и политолози. Та, за еднолично случайно и напълно самостоятелно хрумване на държавника и политика Живков изобщо не бива и да говорим. Тези, които си отидоха от този свят нищо не написаха за това, а живите още скромно премълчават за направеното от Живков, въпреки че те са най-добре запознати с него. Има все още време да излезе цялата истина наяве.

В резултат на твърдата линия на Т. Живков във външната политика на България и по-специално в българо-югославските отношения в края на 60-те години възникват трудности по македонския въпрос. Ето какво заявява по този въпрос Живков на въпросите на френския вестник „Монд” през 1970 г.: „Македонският въпрос” е едно наследство, оставено ни от Берлинския конгрес и от бившите режими. В миналото той беше използван за чужди интереси и основателно получи прозвище „ябълка на раздора” на Балканите. Сега за Народна република България и българското правителство „македонският въпрос” не е актуален в българо-югославските отношения. Ние считаме, че той не бива да се превръща в политически проблем и да спъва развитието на отношенията между двете страни.” Анонимните биографи на Живков тук са се стремили да покажат преди всичко миролюбивата политика на България, като се признават реалностите, дори и по македонския въпрос. Тази биография, дело на Института за история на БКП, когато се спира за дейността на Живков по македонския въпрос, прави една доста неумела манипулация с истината и фактите. Ако човек разгърне запазените документи от Архива на бившия ЦК на БКП и на Архива на Министерство на външните работи, ще види колко по-дълбоки и по-сериозни са проблемите. Свободните интерпретации, въпреки че уж са изградени на документална основа, само отклоняват вниманието от това, което се прави под ръководството на Живков. Наистина почти всички документи, до които се докоснахме са „само за служебно ползване” или с гриф „Строго секретно” или „Поверително” и бяха съхранявани в Централния партиен архив, което означаваше, че достъпът до тях беше не просто ограничен, а невъзможен не само за чуждите историци, но дори и за българските. Отделните публикации страдаха от редица непълноти, които не бяха от субективен характер, а предимно от обективен, тъй като изследователите трябваше да работят предимно с материали от официалната преса, от декларациите на Външното министерство и комюникетата на БТА, и официалните публикации по темата (справките по македонския въпрос на историците и за единството на българския език – на езиковедите и литераторите). Изключително са малко книгите с мемоарите, в които е засегнат и македонският въпрос (на Цола Драгойчева, Владимир Топенчаров, Георги Чанков, Петър Семерджиев, Стефан Богданов, Вълко Червенков и др.). Днес, след 20 години, нещата са коренно различни. Документите са достъпни за използване (за четене, преписване и заснемане) от всички читатели, били те българи или чужденци.

Периодът, в който Т. Живков стои начело на БКП и държавата, се характеризира с постепенното преодоляване на грешките и извращенията по националния въпрос в средите на самия ЦК на БКП, както и с пораженията върху родените в Македония след упражненото над тях насилие, за да се „самоопределят” като македонци. Имам предвид и преброяванията, които също са резултат на партийно правителствени решения под натиска на КПСС и СЮК и от престараванията на родните „кръстници”. Определено можем да говорим за едно престъпление спрямо народа ни, водещо началото си от грешните постановки на Коминтерна и то не само с известната резолюция от 1934 г. по македонския въпрос и налагането на волята на всесилния Й. В. Сталин и подгласника му Й. Б. Тито през 1946 г. Те доведоха до нещо абсурдно, както отбелязва в спомените си Живков, „може би без прецедент в историята на човечеството. Денационализация!”

Един известен журналист – Димитър Димитров, публикувайки дипломатически документи от архивите на Форин офис за времето от 1956 до 1966 г., повлиян от тях, нарече нашето отечество „Съветска България” и то с пълно право. Курсът на партията, правителството и държавата се определяше не от родните ни държавници и партийни ръководители, а от съветската външна политика. Българската външна политика беше функция от съветската външна политика, което може най-добре да се проследи по отделните периоди на замразяване или затопляне на съветско-югославските отношения. Отхвърлянето на постановките на Сталин по националния въпрос и критиките срещу грешните решения на Коминформбюро от Н. С. Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС (февруари 1956 г.) донякъде дадоха възможност да започне постепенният преход към изправянето на извращенията и грешките по македонския въпрос, като се мина през Априлския пленум на ЦК на БКП (2-6 април 1956 г.) и последвалата еволюция във вижданията по македонския въпрос, за да се достигне до изказванията на Димитър Ганев и Енчо Стайков (1957-1958 г.) и до подготвения под най-голяма секретност доклад на Т. Живков пред Мартенския пленум през 1963 г., който може да прочетете по-долу.

Тук отново искам да подчертая изключителната роля на Живков за преодоляването на грешките и изправянето на извращенията по македонския въпрос. Нямаме предвид само неговите думи, че „след като бях издигнат за първи секретар на партията и особено за председател на Министерския съвет, аз се заех да разчистя това трагично наследство”. От цялостната запазена документация и от прокрадналото се в пресата и в официалните комюникета може да се видят неговите безспорни заслуги, дължащи се на сериозното познаване на националния въпрос и на личните му качества на държавник, партиен ръководител и дипломат. Праволинейната, но и същевременно постепенната линия на изправяне на грешките и отстояване на истината според възможностите и случая личи не само от строго секретните партийни документи, но и от стенограмите от разговорите с Н. С. Хрушчов, Л. И. Брежнев, Й. Б. Тито и Кр. Цървенковски.

Официално се отхвърлят допуснатите грешки по македонския въпрос и с аргументите на науката, въпреки че тя все още робува на някои доктринерски постановки. Това ново начало официално се поставя с излизането от печат на брошурата „Македонският въпрос. Историко-политическа справка. София, ноември 1968 г.”.

Тук ви поднасям само Живковото изказване на Мартенския пленум през 1963 г., като изпускам останалите изказвания на останалите партийни ръководители. Но с тях може да се запознаете от посочените по-горе издания. Искам само да Ви обърна внимание, че тук за пръв път Живков критикува линията на предишните ръководители на партията и особено грешките на повлияния от Сталин, Тито и Коминтерна Георги Димитров. Изказването му, общо взето, пада като гръм от ясно небе върху съпартийците му и ако се впуснете в по-подробно запознаване и с останалата част от стенограмата ще видите досадните прекъсвания и допълвания от Цола Драгойчева и Рада Тодорова, а многознайковците Кръстю Тричков, Христо Калайджиев, Груди Атанасов, Райко Дамянов и др. ще търсят нови аргументи, за да се харесат и равнят до линията на „вожда”. Или ако трябва да си послужа с онзи остарял политически виц, те са тези които са се „изкривявали с линията на Партията”, но често са се и престаравали.

Пленумът в решенията си на 12 март 1963 г. като точка 4. приема следното решение: „Пленумът на ЦК на БКП одобрява единодушно и напълно изложеното в доклада на др. Тодор Живков по македонския въпрос. Като има предвид изключително голямото принципиално и практическо значение на този въпрос за политическата обстановка на Балканите и за дейността на нашата партия, пленумът възлага на Политбюро въз основа на положенията, развити от др. Тодор Живков, и станалите разисквания да изработи документ, в който да се изложи цялостно марксистко-ленинската политика на Българската комунистическа партия по македонския въпрос”. Въпреки това задкулисните действия в ЦК и натискът срещу него за дискредитиране и сваляне е огромен.

По този повод искам да припомня на читателите един особено много обсъждан въпрос за Тодор-Живковото предложение към Н. С. Хрушчов и към ЦК на КПСС за присъединяване на България към СССР, или както казваха някои политиканстващи изследователи – да станем 16 република на Съветския Съюз. Наистина има такова предложение от Живков по време на Декемврийския пленум на ЦК на БКП през 1963 г. и е прието решение от пленума на 4 декември 1963 г. „за по-нататъшното най-тясно сближение и сливане в перспектива на Народна република България със Съветския съюз”, за която цел се изпраща писмо до ЦК на КПСС. Отговорът е любезен отказ, като се възприема идеята само за сближаване, но се одобрява линията, която поддържа Живков във вътрешната и външната политика на България. Всичките тези материали от пленума се съхраняват в Централния държавен архив и са достъпни за всекиго. Този хитър и умел ход на Живков му дава възможност да отдъхне от натиска срещу него от другарите си в ЦК и Политбюро и по-натътък необезпокояван да продължи още по-категорично възприетата линия, и то вече настъпателно, спрямо натиска и опитите за дискредитиране на родината ни и него от Й. Б. Тито, от неговите слуги от Скопие и от другите югославски републики, дори на международната арена по „македонския въпрос”.

С голяма стойност и като вече по-висок етап е също изнесената информация от Т. Живков на пленум на ЦК на БКП на 12 декември 1966 г. за срещата му с Й. Б. Тито, Петър Стамболич и македонския ръководител Кръстьо Цървенковски в Будапеща по време на ІХ конгрес на унгарските комунисти. Живков в тези срещи показва не само едно сериозно познаване на българската история, но и на македонския въпрос и на всичко, свързано с Македония. Неговата достойна национално-отговорна позиция може да бъде пример за подражание на следовниците му, и то като имаме пред погледа си техните вяли, неумели и некомпетентни опити за противопоставяния при срещи и разговори с политици и държавници от съседните ни държави.

За пример тук ще цитирам думите на Тодор Живков от неговите мемоари по отношение на политиката, която България трябва да води спрямо балканските ни съседи:

„Провеждах принципна външна политика на Балканите, диктувана от следното: България не желае и не възнамерява да се намесва във вътрешните работи на съседите си. Но няма да допусна никаква намеса от тяхна страна. Никакви компромиси с националните интереси, било за сметка на икономически, интернационални или други съображения.”

По-долу даваме автентичните текстове от спомените на Живков по македонския въпрос и неговите изказвания на двата пленума на ЦК на БКП, оригиналите на които се съхраняват в Централния държавен архив. По този начин читателите ще имат възможност сами да преценят къде и каква е истината за ролята и позицията по македонския въпрос на този отишъл си от света обруган държавник и политик.

Цочо В. Билярски

Източник и снимки: www.sitebulgarizaedno.com

За любознателните повече четете тук:

Из Мемоарите на Тодор Живков

ЮГОСЛАВИЯ... И ТЪЙ НАРЕЧЕНИЯТ „МАКЕДОНСКИ ВЪПРОС".....