Театърът като храм

..................................................
27.03.2020 / 14:43

27 март 2020 година: Тази година празникът на театъра се провежда в условията на тревогата от пандемията коронавирус. Но духът на сценичното творчество, поставено в изключително трудни условия, трябва да бъде съхранен. Защото изкуството е вечно. Честит празник, театрали!

На сливенска земя: Честит Международен ден на театъра на най-големия културен институт в региона – Сливенския драматичен театър „Стефан Киров“, на всички сливенски театрали, както и на тяхната вярна театрална публика!

Традиционно на този ден, Международният театрален институт споделя вдъхновяващи и актуални думи, чийто автор всяка година е различен. Честта да отправи послание по повод Световния ден на театъра 27 март този път е на драматурга Шахид Надийм от Пакистан.

Шахид Надийм, Пакистан

 

ТЕАТЪРЪТ КАТО ХРАМ

 

За мен е голяма чест през 2020 г. да бъда автор на Посланието по случай Световния ден на театъра. Приемам с чувство за най-голямо смирение, но и като вълнуваща мисъл факта, че пакистанският театър, както и самият Пакистан, получават признание от Международния театрален институт – най-влиятелната и престижна световна институция на нашето време. Тази чест посвещавам и на паметта на Мадийха Гаухар [1]. Тя бе не само театрална икона и основател на Театър „Аджока“, но и моя спътница в живота, която почина преди две години. Екипът на „Аджока [2]“ извървя дълъг и труден път от улицата до театралната сграда в най-буквален смисъл. Но, убеден съм, такъв е пътят на множество театрални трупи. Никога не е лесно и няма попътен вятър. Винаги е борба.

Аз идвам от една предимно мюсюлманска държава, преживяла няколко военни диктатури, ужасни нападения от религиозни екстремисти и три войни със съседна Индия, с която делим цели хилядолетия история и общо наследство. И днес продължаваме да живеем в страх от избухване на война с нашата съседка и то не каква да е, а ядрена, тъй като и двете страни днес притежават ядрено оръжие.

Понякога шеговито казваме, че тежките времена са добри за театъра. Не липсват нито предизвикателства, пред които да се изправим, нито конфликти, които да разобличим, нито статукво, което да подринем. Моята театрална трупа „Аджока“ върви по такова опънато въже вече повече от 36 години. И усещането бе наистина като стъпване по въже: в търсене на баланс между забавлението и образованието, между изследването и изучаването на миналото и подготовката за бъдещето, между творческата свобода и авантюристичните сблъсъци с властта, между социално-критичния и финансово-стабилен театър, между обръщането към масовата публика и желанието да бъдеш авангарден. Може да се каже, че един театрал трябва да бъде илюзионист, магьосник.

В Пакистан съществува ясно разделение между сакралното и профанното. В профанното няма място за религиозни въпроси, а в сакралното няма място за открит дебат и нови идеи. Всъщност, за консервативното управление изкуството и културата остават извън границите, заради техните „свещени игри“. Така територията на изпълнителските изкуства се превръща в нещо като бягане с препятствия. Артистите на първо време трябва да се докажат като добри мюсюлмани и покорни граждани, и едновременно с това да опитат да направят така, че музиката, танцът и театърът да бъдат допуснати в Исляма. Голям брой от верните мюсюлмани с неохота приемат изпълнителските изкуства, макар че танцът, музиката и театърът са неразривна част от ежедневието им. Така се оформи субкултура, която носеше потенциала да събере сакралното и профанното на една сцена.

Началото на „Аджока“ бе дадено от група млади артисти през 80-те, по време на военното управление. Те отправяха предизвикателства към диктатурата чрез своя смел в социално и политическо отношение театър на несъгласието. Те с изненада откриха че техните чувства, техният гняв, тяхното отчаяние бяха изразени от един поет суфист [3], живял преди 300 години – великият Буле Шах [4]. Артистите от „Аджока“ откриха, че могат да отправят експлозивни политически послания чрез неговата поезия и да атакуват корумпираната политическа власт и фанатичната религиозна институция. Властите можеха да забранят или прогонят нас, но не и един почитан, популярен поет суфист като Буле Шах.

Открихме, че неговият живот е бил драматичен и радикален също като неговата поезия, заради която е в изгнание и му биват налагани няколко фатви. Така написах „Була“, пиеса за живота и борбите на Буле Шах. Була, както с обич са го наричали хората от Южна Азия, произхожда от пенджабската линия на поетите суфисти, които със своите произведения и действия, се изправят безстрашно срещу властта на императорите и църковните демагози. Те пишат на езика на народа, за неговите стремления. За тях музиката и танцът са средства за директна връзка между човека и Бога, и чрез тях презрително се прескача посредничеството на експлоатиращите свещеници. Суфистите се обръщат срещу полово-родовите и класови разделения и възприемат света като чудо, като проявление на Всемогъщия. Съветът по изкуствата на град Лахор отхвърли пиесата с обяснението, че това не е художествен текст, а биография. Ала когато тя бе поставена на алтернативно място, в Гьоте институт, публиката видя, разбра и оцени символизма в живота и поезията на народния поет. Тя можеше напълно да се идентифицира с неговия живот и епоха и да открие паралели със своите.

Тогава, през 2001 г., се роди един нов вид театър. Религиозната музика кавали [5], танцът дхамал [6], пламенните рецитации на стихове и дори медитативното пеене зикир [7] се превърнаха в елементи от пиесата. Група сикхи [8], които тогава бяха в града, за да участват в една пенджабска конференция, дойдоха да гледат и разплакани връхлетяха сцената на финала, за да прегръщат и целуват актьорите. Те застанаха на една сцена заедно с мюсюлмански пенджабци за първи път след разделянето на Индия през 1947 г [9]., което бе довело до разцепването на областта Пенджаб и нейните общности. За сикхите Буле Шах бе също толкова скъп, колкото и за мюсюлманските пенджабци, защото суфизмът надскача границите между религиите и обществата.

След паметната премиера последва индийската одисея на Буле Шах. Започвайки с бляскаво турне в индийската част на Пенджаб, „Була“ се изигра по четирите краища на Индия, дори във времена на най-големи напрежения между двете държави и на места, в които публиката не разбираше нито дума пенджабски, но се наслаждаваше на всеки миг от представлението. Докато вратите за политически диалог и дипломация се затваряха една след друга, вратите на театралните зали и сърцата на индийските зрители оставаха отворени. По време на турнето на трупата „Аджока“ в индийския Пенджаб през 2004 г., след топлия прием на едно представление пред огромна селска публика, един старец се приближи към актьора, който играеше ролята на великия суфист. До старецът вървеше момче. „Внукът ми е много болен, моля ви да го благословите.“. Актьорът се стресна и каза „Бабаджи [10], аз не съм Буле Шах, аз съм само актьор в неговата роля.“ Старецът се разплака и добави „Моля ви, благословете внука ми, знам, че той ще се оправи, ако го сторите.“ Посъветвахме актьора да изпълни желанието на стария човек и той благослови момчето. Старецът остана доволен. Преди да си тръгне, каза следното „Синко, вие не сте актьор, вие сте въплъщение на Буле Шах, негов аватар [11]“. Изведнъж проумяхме една съвсем нова идея за актьорската игра и за театъра, в която актьорът ставаше въплъщение на образа, който играе.

За осемнайсетте години на турне с „Була“ забелязвахме подобни реакции от страна на привидно неподготвената публика, за която представлението не беше просто форма на забавление или стимулиращо интелекта преживяване, а бе среща, която трогваше дълбоко душата. Дори актьорът, който изпълняваше ролята на учителя на Буле Шах бе така дълбоко повлиян от преживяването, че самият той стана поет суфист и публикува две стихосбирки. Изпълнителите, участващи в продукцията споделиха, че при всяко начало на представлението усещат сред себе си духа на Буле Шах и чувстват сцената, като издигнато пространство. Един индийски учен озаглави своята рецензия за представлението: „Когато театърът се превърне в храм“.

Аз съм светска личност и моят интерес към суфизма е предимно културологичен. Интересуват ме повече перформативните и художествени страни на пенджабските поети суфисти, ала моите зрители, които може да не са екстремисти, нито фанатици, поддържат истински религиозни вярвания. Изследването на истории като тази на Буле Шах (а такива има много във всички култури), може да се превърне в мост между нас, театралните творци и неопитната, но ентусиазирана публика. Заедно можем да открием духовните измерения и да построим мостове между миналото и настоящето, водещи към бъдещето, което е съдба на всички общности; вярващи и невярващи, актьори и старци с техните внуци.

Причината, поради която споделям историята за Буле Шах и за нашия опит с този вид театър на суфизма е, че играейки на сцената, понякога така се увличаме в своята

философия на театъра, в своите роли на предвестници на социална промяна, че оставяме зад гърба си огромни човешки маси. Занимавайки се с предизвикателствата на собственото си настояще се лишаваме от възможностите, които театърът предоставя за дълбоко духовно преживяване. В днешния свят, където фанатизмът, омразата и насилието отново се надигат, нациите се насъскват една срещу друга, едни вярващи се бият с други вярващи и едни общества сеят омраза срещу други…. А междувременно умират деца от недохранване, умират майки при раждане, заради липсата на медицински грижи и идеологиите на омразата процъфтяват. Планетата ни затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в климатична и във върховна криза. Чува се тропотът на копитата на четирите конници на Апокалипсиса [12]. Трябва да възстановим духовните си сили, трябва да се борим с апатията, летаргията, песимизма, алчността и пренебрежението към света, в който живеем и планетата, която обитаваме. Театърът има роля, благородна роля да насърчава и мобилизира човечеството да се измъкне от пропадане в бездната. Той може да издигне театралната сцена, пространството за игра до нещо свещено.

В Южна Азия изпълнителите докосват със страхопочитание пода на сцената преди да стъпят отгоре – древен ритуал, в който духовното и културното са все още преплетени. Време е да възвърнем тази симбиоза между актьора и публиката, между миналото и бъдещето. Създаването на театър може да бъде свещен акт и актьорите могат да станат аватари на образите, които изиграват. Театърът издига акта на игра до по-висока духовна степен. Театърът има потенциала да бъде храм, а храмът – да бъде място за игра.

Превод от английски език: Асен Терзиев;

източник на статията – Съюз на артистите в България (uba.bg)

 

Свързани новини

 Снимка: Shutterstock
21.04.2020 / 14:54

Лeкaритe oт извecтнo врeмe зaбeлязвaт тeндeнция, чe кoрoнaвируcът прoтичa бeз oбичaйнитe зa нacтинкa или грип cимптoми. Хoрaтa ce чувcтвaт кaктo oбикнoвeнo, тaкa чe дoри нe пoдoзирaт, чe в в...

..................................................
02.04.2020 / 10:52

Този празник на книгата се отбелязва от 1967 г. Празникът съвпада с рождения ден на датския писател Ханс Кристиан Андерсен (1805 – 1875), който е създал едни от...

..................................................
01.04.2020 / 09:00

България се намира в извънредно положение заради разпространението на коронавируса, но пък това не е причина да не се разсмеем днес.

 

На 1 април, както всяка година...

 

Copyright © 2008-2020 Наблюдател | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Sliven Net | Програмиране и SEO от Христо Друмев