Защо е това бясно препускане и пропиляване на живота?

....................................
30.06.2018 / 19:32

"Защо е това бясно препускане и пропиляване на живота?"

 

откъс със съкращения от "Уолдън или Живот в гората: "Къде живях и за какво"

Хенри Дейвид Торо

 

Отидох в гората, защото исках да живея по своя воля, да виждам само същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че изобщо не съм живял. Не исках да живея противно на живота - той е тъй драгоценен; не исках и да залинявам в примирено съществуване, доколкото не бе наложително. Исках да навляза в дълбините на живота и да изсмуча соковете му, да заживея пълнокръвно, по спартански, та да разбия на пух и прах всичко, което му е противно, с широк откос да го окастря до основи, да го притисна в ъгъл и да го сведа до най-простите му градива: ако се окаже низък, да сбера цялата му първозданна низост и да я оповестя на света, а окаже ли се възвишен, да съм го познал от собствен опит и да мога вярно да го опиша подир. Защото според мен повечето хора тънат в странна неяснота относно живота - доколко е царство дяволско или господне - и някак ПРИБЪРЗАНО са заключили, че най-важното за човека на тоя свят е "да слави Господа-Бога и вечно да Му благодари".

 

 

Открай време животът ни е жалък, мравешки, макар в мита да се казва, че отдавна сме се превърнали в хора; бием се с жерави като същински пигмеи, трупаме грешка след грешка и кръпка връз кръпка, а върховните ни добродетели се подклаждат от незначителни и лесно отстраними злочестини. Животът ни се прахосва в дреболии. За честния човек е предостатъчно да знае да брои на пръсти, най-много да си помогне и с десетте пръста на нозете. Простота, простота и пак простота! Вършете по две-три неща, а не по сто, че и по хиляда едновременно; вместо до милион бройте до десет, та всичките ви сметки да се побират на дланта. Това разбунено море - цивилизацията - е тъй помръкнало от облаци, раздирано от бури, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да достигне своя пристан, човек трябва да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите. Опростявайте, постоянно опростявайте! Наместо три пъти на ден яжте по веднъж, щом се налага; наместо със сто различни блюда задоволявайте се с пет, и намалете съответно всичко останало. Животът ни напомня Германската конфедерация, съставена от множество държавници с постоянно менящи се граници, поради което един германец не би могъл да каже в кой момент докъде се простират пределите й. Самата ни нация с целия й тъй наречен сериозен напредък - който впрочем е съвсем повърхностен и несериозен, - задръстена с мебели, заклещена в собствените си капани, развратена от разкош и безмерно прахосничество, представлява - също като милионите изграждащи я семейства - тъй занемарена и непохватно скроена общност, че може да се спаси единствено посредством устойчива икономика, от спартанска по-спартанска простота на живота и облагородяване на стремежите. Животът ни тече прекалено бързо. Хората си въобразяват, че най-важното е Нацията да развива търговия, да изнася лед, да разполага с телеграф, да достига тридесет мили в час, а не мислят доколко ТЯХ САМИТЕ това ги засяга, не са решили като маймуни ли да живеят или като хора. Ако престанем да дяламе траверси, да ковем релси, да отдаваме на труд дните и нощите си и се помъчим да изковем ЖИВОТА си, кой тогава ще прокарва железопътни линии? А не се ли прокарват железопътни линии, как ще стигаме навреме небето?

 

Но ако си стоим вкъщи, погълнати от заниманията си, кой изобщо ще има нужда от железопътни линии? Не ние пътуваме по релсите, а те пътуват по нас. Замисляли ли сте се някога какво представляват траверсите, подложени под релсите? Всяка от тях е човек, ирландец или янки. Релсите лежат отгоре им, пясък ги покрива, вагоните плавно се движат върху им. Но те спят дълбоко, уверявам ви. С годините железопътните линии стават все повече и повече, тъй че, ако някои хора имат удоволствието да пътуват по релси, други пък имат злочестината да се пътува отгоре им. А случи ли се да бъде прегазен някой надигнал се сомнамбул - някоя излишна или накриво поставена траверса, - веднага спират влака и вдигат такава врява, сякаш станалото е изключение. С радост узнах, че на всеки пет мили има работници, които се грижат траверсите да не помръдват от местата си, тоест един ден те могат да се пробудят.

 

Защо е това бясно препускане и пропиляване на живота? Обрекли сме се на гладна смърт, още преди да сме почувствали глад. Казано е, че един бод навреме спестява девет, и всички бързат да направят хиляда бода днес, та да си спестят девет утре. Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен. Друсани от несекваща хорея, не можем за миг да останем в покой. Достатъчно е само да подръпна въжето на църковната камбана като на пожар и, сигурен съм, няма да остане жив човек по фермите в околността на Конкорд: мъже, жени, деца, независимо от непомерната си заетост, с която вече неведнъж са се оправдавали същата тая сутрин, ще зарежат всичко и ще се отзоват на камбанния звън, но не толкова за да спасяват горящото имущество, колкото - нека признаем истината - за да го видят в пламъци, след като тъй-тъй се е запалило и то се знае, не по тяхна вина, или пък за да видят потушаването на огъня, че и самите да се включат, ако гледката е красива: това е то, дори да гори енорийската църква. Едва подремнал половин час подиробед, деловият човек надига глава и пита: "Какво ново?" - сякаш цялото човечество през това време е стояло на стража. Има и такива, които се разпореждат да ги будят на всеки половин час - очевидно по същата причина, - и сетне вместо отплата разказват какво са сънували. След нощния сън новините са не по-малко насъщни от закуската. "Я да видим какво ново по света тая сутрин" върви заедно с кафето и кифлата: тогава човек прочита във вестника как примерно някому извадили очите край река Уахито, без изобщо да се замисли, че самият той обитава мрачна и дълбока мамутска пещера на земното кълбо и притежава само зачатък на зрение.

 

...

 

Новини! А колко по-важно е да знаем това, което никога не остарява. Кию Хи Йу, висш сановник от провинция Вей, проводил пратеник при Кюн Джоу за новини. Кюн Джоу повелил на пратеника да седне до него и го попитал тъй: "Какво прави твоят господар?" Пратеникът почтително отвърнал: "Моят господар се стреми да намали греховете си, но все не смогва да им сложи край." Когато пратеникът си отишъл, философът отбелязал: "Какъв достоен пратеник! Какъв само достоен пратеник!" Вместо с провлачени проповеди да дразни слуха на придремващите фермери в почивния им ден в края на седмицата - защото неделята е подходящият завършек на една зле изживяна седмица, а не светло и дръзновено начало на нова, - проповедникът би трябвало да призовава с гороломен глас: "Спрете! Опомнете се! Защо е това привидно бързане, когато всъщност не помръдвате от местата си?"

 

Заблуждения и химери биват почитани като изконни истини, а действителността ни изглежда неправдоподобна. Да можехме здраво да се придържаме само о съществуващите дадености и да не се поддаваме на заблуди, животът би ни се струвал като приказка от "Хиляда и една нощ" в сравнение с настоящето. Ако тачехме само неизбежното и правомерното, музиката и поезията биха звучали по улиците. Когато не бързаме и сме способни да мислим, разбираме, че само великото и достойното е извечно и абсолютно, а дребните страхове и удоволствия не са нищо повече от сянка на действителността. А това винаги ободрява и възвисява. Затворили очи, спящи, оставили се на заблудите на привидността, хората повсеместно градят и утвърждават едно всекидневие на привички и инерция, основаващо се на чистата илюзия. Играейки си на възрастни, децата разграничават истинските закономерности и взаимовръзки на живота по-добре от възрастните, които не успяват да живеят достойно, но си въобразяват, че са помъдрели от житейски опит - сиреч от неуспехите си.Четох в една индийска книга за някой си царски син, който бил отстранен от родния си град още като малък и бил отгледан от горски обитатели, та когато пораснал, си мислел, че принадлежи към дивашкото племе, с което живеел. Намерил го един от бащините му министри и му открил кой е: заблудата му се разсеяла и той прозрял, че е принц. "Тъй душата - продължава индийския философ - поради условията, в които се намира, не познава истинската си същност, додето някой свят учител не й я открие и тя прозре, че е Брама." Убеден съм, че ние, жителите на Нова Англия, водим тъй жалко съществуване, понеже погледът ни не прониква отвъд повърхността на нещата. За нас съществува единствено ПРИВИДНОТО. Ако някой, способен да съзира самата същност на нещата, тръгне из нашия град, мислите ли, че ще види Воденичния яз? А наеме ли се да опише действителността, която е зърнал, изобщо не бихме познали града си. Само погледнете някой богослужебен дом, съдилище, затвор, магазин или жилищна сграда с очите на истински зрящите, и ще го видите да се разпада на прах и пепел. Втълпили сме си, че истината е далеч, в покрайнините на Вселената, отвъд най-далечната звезда, преди Адам и подир последния земен жител. Във вечността, вярно, има нещо истинско и величествено. Но място, време, обстоятелства за нас винаги са тук и сега. Бог е всевишен в настоящия миг и безкрайният низ от годините не ще усили божествената му мощ. Единственият начин да познаем възвишеното и благородното е непрестанно да попиваме заобикалящата ни действителност. Вселената удовлетворява нашите замисли с неизменно покорство, все едно дали бързаме, или се бавим, пътят пред нас е открит. Тогава нека живеем в творчески кипеж. Няма поет или художник, който да не е завещал на потомците да осъществят неговите прекрасни и възвишени замисли.

 

Нека поне един ден поживеем с отмерения ритъм на Природата, без да ни изважда от релсите всяка орехова черупка или крилце на комар, паднали на пътя ни. Да станем рано и спокойно да закусим, без да бързаме, или просто да сложим някой залък в уста: приятелите да идват и да си отиват, камбаните да си бият, децата, ако щат, да крещят, нека тоя ден си е само наш. Защо да се предаваме и да се оставяме на течението? Нека не допускаме да ни преобръща и залива тоя ужасен въртоп, наречен обед, който ни застига по пладнешките плитчини. Избегнем ли го, нататък няма страшно, понеже иде нанадолнище. Напрегнете всичките си сили, цялата си утринна мощ и отместили поглед, завързани за мачтата като Одисей, задминете с кораба си опасността. Ако моторът заръмжи, нека си ръмжи, додето прегракне от усилие. Ако камбаните забият, нека си бият, защо да се отзоваваме на звъна им? По-напред да бяхме се вслушали що за музика разнасят.

 

Нека без припряност, а с усърдие и упоритост забием нозе в гъстата кална лапавица от мнения, предразсъдъци, традиции, заблуждения, впечатления - в тая тиня, покриваща земното кълбо, нека потънем дълбоко под Париж и Лондон, под Ню Йорк, Бостън и Конкорд, под църква и държава, под поезия, философия и религия, додето усетим твърда камениста почва, която можем да наречем ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, и си кажем: "Това е, няма съмнение!" Най-сетне през пороища, огън и мраз ще сте достигнали оная point d'appui, където може да издигнете стена или да основете държава, както и трайно да поставите фенер, а може и измервателен уред - не нилометър, а реалометър, - та бъдните поколения да знаят какво ниво са достигнали пороищата от лъжи и заблуди на времето. Насочите ли погледа си право към конкретния факт, ще видите как слънцето заиграва по двете му страни като по острието на меч, ще го почувствате как меко се врязва в сърцето и костния ви мозък и тъй щастливо ще завършите земния си път. И в живота, и в смъртта копнеем за истинност. Ако умираме, нека чуем хъхренето в гърлото си и почувстваме изстиването на крайниците си; ако живеем, нека се заловим за работата си.

 

Времето - това е реката, в която мятам въдицата си. Навеждам се и пия, но отпивайки, виждам пясъчното й дъно и разбирам колко е плитка. Тая плитка речица си тече, но вечността остава. Ще ми се да пия от дълбините, да мятам въдицата си в небето, чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите. Изобщо не зная да броя. Не зная дори първата буква от азбуката. Винаги съм съжалявал, че не съм толкова мъдър, колкото в деня, в който съм се родил. Разумът е секира, която съсича съкровената същност на нещата. Не желая ръцете ми да са заети повече от необходимото. Главата ми служи и за ръце, и за нозе. Чувствам, че най-доброто от мен е съсредоточено в нея. Инстинктът ми подсказва, че главата ми е орган за ровене, подобно на зурлата и предните лапи у някои животни, и с нейна помощ ще съумея да си изровя тунел през тия хълмове. Убеден съм, че златната жила е някъде наблизо, понеже лесковата пръчка помръдва и се разнасят нежни ухания: започвам да копая тук.

 

Албена Бакрачева - превод

 
 

Copyright © 2008-2018 Наблюдател | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Людмила Калъпчиева | Програмиране и SEO от Христо Друмев