Да си спомним за Пенчо Славейков

Да си спомним за Пенчо Славейков
27.04.2018 / 10:00

Пенчо Славейков (27 април 1866 г. - 28 май 1912 г.) е поет, син на друг голям наш български поет - Петко Славейков, част от един истински наш литературен кръг - "Мисъл". Неговата поезия съчетава народно елегичните елементи с модерните си за времето си течения в поезията.

 

"Безумний вихър на живота

подмята го насам-натам —

в безумний вихър на живота

безумно той се хвърли сам."

 

Инцидент в детството му нанася тежки вреди на здравето. Той се придвижва трудно, говори бавно и цял живот не може да се откъсне от вътрешната изолация, в която го поставя неговия недъг. Това дава отсянка на поезията му като мрачна и нихилистична, в някои творби особено много. Гоненията на Стамболовия режим срещу семейството му го изпълва с гняв, който се редува с меланхолия. Той започва да гледа на страданието като на силен учител, на преживяване, което калява и извисява духа. Природата и народният фолклор играе силна роля в творчеството му, което е напълно в съзвучие с модерните за времето Гьоте, Хайне, Ибсен, Тургенев.

 

"Погребан, и в гроба все пак е

душа ми унесена в блян —

за свидний, макар че во земни

неволи живот преживян.

 

Аз сещам през земна покривка,

как слънцето божие грей...

И моята песен тъжовна

дочувам там някой да пей."

 

Влизането в литературния кръг "Мисъл", в който още са Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов, е повратно събитие не само в живота и творчеството, но и за нашата литература изобщо. Той дава една интелектуална отсянка на лицето на кръга и известно време тази скромна интелектуална общност чертае културния и литературен живот на столицата.

 

Още едно събитие трайно белязва живота на Пенчо Славейков и това е любовта му с Мара Белчева. Двамата имат освен интимна привързаност, дълбока интелектуална връзка. Тя е критикът на стихосбирката му "Кървава песен" и заедно превеждат "Тъй рече Заратустра" на Ницше. Той я насърчава сама да се развива духовно и й дава напътствия, насочва я към литература и изкуство, а тя е негова постоянна муза и го боготвори. Силната любов между младата вдовица и поетът насочва общественото внимание срещу тях и те постепенно попадат в изолация.

 

Вървиме ний самотни на светът,

звезди световни, всяка своя път;

един за други в тайна желба креем,

един за друг — и отчуждени греем:

 

ти с дивното вълшебство на плътта,

аз с висший бяс душевен — гордостта.

Светът ни гледа в нямо изумлене —

и се чужди от тебе и от мене.

 

И ний вървим самотни на светът.

Дано не се присрещнем някой път!

Съединени, ний ще угаснеем...

За нас самотност тряба — за да греем."

 

Здравето му постоянно се влошава, а той е още твърде млад. Макар да получвава признание извън граница - стиховете му се превеждат на няколко езика, той поддържа контакти с други поети и интелектуалци в Европа, дори е на прага на предложение за Нобелова награда за литература, която би била първата за български автор, той потъва в все по-голяма духовна изолация. Но продължава да пътува и сам, и с Мара Белчева из Европа. На 10 юни (стар стил) 1912 г., едва на 46 години, Пенчо Славейков умира в гр. Брунате, Италия, където днес има негов паметник, а костите му по-късно са пренесени в България.

 

"О, има тих вълшебен край

и никой го не знай,

къде е той —

вълшебен край на отдих и покой.

Къде е той?

Живей, люби, страдай,

надей се и желай —

достига там

тоз, на когото во сърцето плам

гори за там, —

тоз, който люби, страда и живей,

тоз, който като мен за тоя край кoпней."

 
 

Copyright © 2008-2018 Наблюдател | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Людмила Калъпчиева | Програмиране и SEO от Христо Друмев