От Видин до кралския дворец в Мароко: историята на един от спасените български евреи

От Видин до кралския дворец в Мароко: историята на един от спасените български евреи
10.03.2018 / 15:04

На 10 март 2018 г. България отбелязва 75-ата годишнина от спасението на българските евреи. Дни преди Деня на спасението един от оцелелите от Холокоста - учителят по математика Аврам Папаро (81 г.), разказа пред OFFNews спомените си от онова време.

 

"Знаеше се, че отиваме в Полша. Мина един барабанчик през Калето, разсилен в кметството, децата тичахме след него. Каза, че трябва да се приготвят пет килограма на човек – провизии, че ще заминат всички евреи. Не обясняваха защо. Закон за защита на нацията. Можеш ли да протестираш", пита днес Аврам Папаро.

 

В първите месеци на онази 1943 г. видинските евреи не знаели за лагерите на смъртта. Имали смътна представа, че нещо лошо се случва в Европа. Но мислили, че ги изселват от България, за да работят в Полша.

 

Полицаите обаче знаели. „Един мустакат, много интересен полицай, предложи на родителите ми да ме осинови. „Вий там, където отивате, не се знае дали ще се върнете, обаче тоя, малкия ми го оставете. Аз ще го гледам като мое дете“, спомня си Папаро. Те отказали.

Майката на Аврам ушила торби от чаршафи, приготвила сухари, чорапи за себе си, съпруга си Яко и трите им деца – Рафаел, Естер и Аврам. Но никога не събрала багажа им в тях. Товарните влакове с открити вагони, които трябвало да тръгнат в нощта на 9-и срещу 10 март с около 8 000 евреи от стара България по пътя към газовите камери, останали празни на гарите. На 4 март обаче тръгнали вагоните, откарали около 12 хил. евреи от Западна Тракия и Македония - окупираните от Германия части от Гърция и Югославия, които Берлин е предоставил за администриране на България.

 

През пролетта на 43-а Папаро е шестгодишно дете. Роден е през август 1936 г. във Видин, но животът му го отвежда първо в София – където завършва средното и висшето си математическо образование – след това – в Рабат, Казабланка, където преподава и отново се връща в родната България. Пенсионира се на 60 г. като учител в столичната 7-ма гимназия, но продължава да преподава частни уроци. Приключва и с тях, когато е на 80, но не си дава почивка от активната си работа в помощ на Организацията на евреите в България „Шалом“.

 

Срещу евреите

 

През 1940 г. се приема Закон за защита на нацията. Той е публикуван в Държавен вестник и влиза в сила през януари 1941 г. С него, наред с останалото, се отнемат множество права на евреите у нас.

 

„По този закон се отнемат не много права, а почти всички права на евреите“, казва 81-годишният днес Аврам Папаро и изрежда ограниченията: не могат да работят държавна служба, не могат да бъдат адвокати, митничари, нямат право да се женят за българи, да имат друговерци за прислуга. Впоследствие на евреите се налагат огромни имотни данъци, мъжете от 18 г. нагоре пък са вземани всяко лято в трудови лагери.

 

Лагерите

 

Бащата на Аврам – Яко, е в трудов лагер всяко лято от 1941 г. до 1944 г. включително.

 

След 9 септември 1944 г. някои казваха, че тези лета са били ужасни, други – че не са били ужасни. Каква е истината? „Не е вярно нито едното, нито другото“, казва Папаро и вади вече пожълтели снимки, на които се вижда баща му – облечен в хубава българска военна униформа.

 

„Лятото на 1941 г. Ето баща ми в Церово, ето палатките. Облечени са в красиви български военни дрехи, с ботуши, с колани.“ На друга снимка се вижда група, дошла от Видин. На трета – „моят чичо, сестра ми, брат ми – идваме на гости в неделя, за да видим баща ми“.

 

Българите се отнасяли добре, пускали евреите в събота и неделя, докато германците не наложили друго.

 

„Един ден минава група от посолството на Германия, след което изпращат телеграма на Иван Попов (министър на външните работи по това време – бел. ред.), до неговата картира на ул. „Дрян“ в кв. Княжево. „Какви са тия безобразия? Евреите да бъдат с хубави военни български дрехи? С колани и хубави ботуши? Как може да ги пускате в събота и неделя в отпуски? Те не заслужават това, те са кучета“.

 

Положението на евреите започва да се влошава. От 42-ра до 44-та те отново са в лагери, но „няма и помен от хубавите дрехи и храна“. Започват побоища, наказания.

 

През 1944 г. баща му е в лагера в Белене, където има около 700 евреи, а Аврам има ясен спомен от завръщането му у дома няколко дни преди 9 септември.

 

„Дойде въшлясал, отслабнал, с някакви шумове в ушите. Разказваше ни, че ако някой се провини в нещо, фелдфебелът го наказва да стои потопен до шията във водата в блатно място близо до брега. През лятото водата е топла, не е неприятна, обаче има пиявици и започват да те смучат.“

 

Наводнението

 

Аврам Папаро помни и голямото наводнение във Видин през 1942 г. Тогава има разпореждане да се спасят българите, а останалите – ако оцелеят, оцелеят. Войниците, които пристигат с лодките обаче, не се подчиняват. Качват всички. Спасяват и семейство Папаро, а Аврам още пази пожълтелите снимки, на които се вижда войникът, който спасява него и близките му, и напомня, че това е още един пример за хуманизма на българското общество, сред генералите и военните.

 

Препитание

 

Семейство Папаро се препитавало от плетачество – родителите имат две швейцарски машини. Един ден обаче пристигат легионери и заявяват, че от кметството е заповядано да предадат машините.

 

„Вземат ги, качват ги на едни коли и ги закарват някъде. Нашите останаха без машини и се чудеха какво да правят. Глад! А това е професията им – нямат друго, освен кокошки в двора.“

 

По това време един българин, техен познат адвокат, пристигнал. Забелязал, че майката на Аврам има жълта значка, а не шестолъчката, която евреите са длъжни да носят. Жълтата значка показвала привилегия и адвокатът я попитал как е заслужена.

 

„Моят баща Аврам е паднал като войник в Македония – отговорила тя. - Неговото име е на плоча в центъра на град Самоков - мраморна плоча със 100 или 200 имена. Там са и баща ми, и неговият брат – и двамата умират във войните.“

 

В коя страна ти дават привилегия освен шестолъчка да имаш и кръгло бутонче, пита Папаро, отново подчертавайки естествено благосклонното отношение на българите, толкова различно от наложеното им от немците.

 

Когато научил историята, адвокатът издействал заради привилегията една от машините да бъде върната.

 

„Какво е правил, аз не знам. Молба ли е правил, скандал ли е вдигал, но връщат едната машина“, казва Папаро.

 

Когато отишли, за да я вземат, попитали точно коя е тяхната. Не знаели – имали две, но майка му знаела коя прежда върви повече и избрала този номер машина.

 

„Взела по-хубавата, но такива хитрости са законни“, вметва Папаро.

 

Така родителите му продължили да плетат през цялата зима.

 

„Цяла зима се плетеше. Пуловери, жилетки, чорапи на влахини – не помня мъж да е дошъл поръчка да дава. И майка ми ги посрещаше с „Buna dimineata! Ce faci?“ (Добър ден! Как си? – рум. ез.). На румънски им говореше.“

 

Жените от Румънско не можели да плащат с пари.

 

„Те носеха брашно, а ние раздавахме на близки и оставяхме и на нас. Имахме килерче пълно с храна. Пари нямахме – чудехме се как да платим тока, но храна имахме и раздавахме. Това е истината“, казва Папаро.

 

„В коя в друга страна са давани такива облекчения на евреите? Не е имало - подчертава Папаро. - Трябва да се види хуманизма в България, да се види и хубавото, и лошото.“

 

Куриозно, но Папаро видели пари срещу труда си не от друг, а от немски офицери, които си поръчали ръкавици. След 9 септември 1944 г. ръкавици поръчвали и руски военни. За тях трябвало да се измисли и специална конструкция – искали ръкавици с два пръста – палец и показалец, за да могат да стрелят.

 

Вземахме пари и от немците, и от руснаците, спомня си Папаро.

 

Изненадващо, но не немците ги тормозели.

 

„Немците не ни закачаха. Единствените, от които си патихме в моето обкръжение, бяха легионерите на ген. Луков.“

 

Веднъж сестра му Естер се върнала цялата в кръв. Легионер видял шестолъчката ѝ, хванал я и я бил. Нямало нищо счупено. Естер обаче знаела кой е човекът, който ѝ сторил това, и казала кой е на по-големия си брат – Рафаел, който се заканил: „Един ден, когато сме свободни, аз ще го намеря и ще му счупя главата“.

 

Ето как се поражда мъстта – брат ми, роден е 27-а година, беше силен гимназист и мечтаеше за мъст, коментира Аврам Папаро. Той не е бил нападан, защото децата до 10 г. в България не носели шестолъчки. Жест, който той също оценява.

 

Прогонени от София

 

Няколко месеца след приемането на ЗЗН се взема решение софийските евреи (около 25 хил. души, малко повече от половината еврейско население в страната) да бъдат изселени от столицата и пръснати в страната.

 

Във Видин пристигат около 1200 евреи.

 

Петчленното семейство Папаро се помещава в стая, голям хол, кухничка, килер и тоалетна, но приема едно семейство от новодошлите – мъж и жена, които нямат деца.

 

„Той беше пушач, а тя ни правеше терлици с игли. Те имаха някакви парички, успяваха да си купуват хляб, нещо друго, готвеха, помагаха на майка ми, за да може тя да плете“, спомня си Папаро.

 

Първа братовчедка на майка му – Сарина Папо, пристигнала по-късно във Видин и нямало как семейство Папаро да настани още едно семейство. Отишли у една туркиня, която живеела в една стаичка, която долу беше земя, върху която постилаха рогозки, допълва той.

 

Него карали да им носи брашно в торбите, ушити от майка му от чаршафи, когато дошло нареждането за депортация.

 

Цигуларят

 

Едно от изселените от София деца е Едуард Полиди.

 

„Едуард Полиди, моят приятел, беше първа цигулка в оркестъра, който изпълнява музиката за филма „Списъкът на Шиндлер“, казва Папаро.

 

Бабата на Еди го караше да свири всеки ден – учеше го на иврит и цигулка, и аз, и приятелите ми, не бяхме никак доволни, спомня си Аврам.

 

По-късно неговият приятел Полиди завършва Консерваторията, става цигулар, заминава за Израел, след това - за САЩ, където и става професор.

 

„Минават много години и на една сбирка преди 6-7 години той идва да ни свири. И аз като го видях - „Еди!“, хвърлих се да го целувам. „Боже!“ Той ме позна, даде ми визитна картичка.

 

Няма и една година, излезе некролог – починал. Тук е погребан, в Софийските гробища.“

 

Просвещение

 

През 1943-а Аврам трябва да тръгне на училище, но затворили еврейското училище в Калето, а в класните му стаи настанили хора.

 

„Ние, децата, нямаше къде да учим.“

 

Изведнъж ни казаха, че отиваме да учим в училище „Найчо Цанов“. В същата сграда сега е държавният архив.

 

Директорът каза на еврейчетата: „Идвате тук да учите - ние сме сутринта, вие ще учите следобед“, спомня си Папаро.

 

За да се отблагодарят, майките на еврейчетата се наговорили и ходили по график да метат.

 

„Купуваха и тебешири, за да не хабим на българчетата тебеширите. И си получих свидетелството за първо отделение“, казва Аврам.

 

„Не пропускахме учение. В коя друга страна еврейчетата са учили - пита още Папаро. – Благодарение на един българин.“

 

10 март 1943 г.

 

„Казват, че на 10 март 1943 г. българските евреи са били спасени. Това не е вярно. Има едно „-те“. Какво означава това? Че са всички. А трябваше да кажат, че на 10 март 1943 г. част от евреите са били спасени. Защо? Защото е имало план, подписан от немците, от Белев (бел. ред. Александър Белев) - шефът на Комисарството по еврейските въпроси, което е било в едно високо здание на бул. „Дондуков“, според което 20 хил. евреи трябвало да бъдат закарани в лагерите на смъртта – казва Папаро. - От Македония, от Беломорска Тракия, събрали са към 12 хил. души. И Белев казва да се съберат още 8 000 - 8 500, за да се попълни тая бройка 20 хил.

 

И са ги извикали в Пловдив, в Кюстендил, в училищния двор – с багаж, с всичко.

 

Имало е голяма борба. На църквата, телеграми до цар Борис III. Един от свещениците казал, че ще легне пред пред влака с евреи (пловдивският митрополит Кирил – бел. ред.). И тя дава резултат. Тази група от 8 хил. души остава в България.

 

Интелектуалци

 

Българските интелектуалци са били много съпричастни, казва Папаров и разказва за семейството на неговия състудент и приятел Борис Митов.

 

"Мой състудент и приятел е Борис Митов. Най-хубавите картини в Двореца са на неговия чичо - Антон Митов. Неговият баща е Димитър Борисов Митов, по прякор Дъба - първият ректор на ВИТИЗ, а майка му - Калина Малина (Райна Иванова Радева-Митова).

 

Аз киснех срещу зала „Универсиада“, където имаха къщичка. Сега я разрушиха, построиха блок и им дадоха два апартамента, но тогава имаше къщичка и като влизаш, имаше етажерка с наредени томовете на Емил Зола в превод от Дъба – Димитър Борисов Митов.

 

И Калина Малина беше там, пишеше стихчета, приказки, слизаше по стълбите, където бяхме, и четеше на Дъба, който понякога ѝ казваше: "Има още работа, ще го поправиш, давай, качвай се горе, работи". Невинаги го харесваше.

 

На нас казваше: „Ето ви пари - срещу Руската църква имаше единствен магазин за плочи, отивайте, купете плочи и идвайте. Отивахме с Борката. Тогава ме запали да слушам музика – беше много културен човек. И тогава чух Цезар Франк.

 

Като почина Дъба, ме извика по телефона Калина Малина и ми даде две банкноти с поръчението да напишем некролог в еврейския вестник "Еврейски вести" и ми обясни: тогава за пръв път разбрах, че тя е написала на пишеща машина прошението на писателите да не бъдат депортирани евреите. Тя не е в този списък, но Димитър Борисов Митов го има.

 

След 9 септември 1944 г.

 

„След 9-и датата 10 март 1943 г. се превърна във всичко. Аз я приемам като символ на цялата борба, но освобождението на нас, българските евреи, не е само с един телефонен звук, а дълъг процес – казва Папаро. - Продължават и едното, и другото – и някои репресии, и борбата.“

 

Българският Шиндлер

 

Тези думи потвърждава заповед №32 от 12 юни 1943 г. на видинския делегат на комисаря за еврейските въпроси - Иван Петров Недялков. Тя забранява на евреите във Видин да работят и ограничават възможността им да се движат свободно из града по всяко време.

 

Евреите в града гладуват.

 

Тогава административният директор на тютюневата фабрика във Видин – Стефан Атанасов Банев прави нещо „недопустимо“.

 

Той тайно дава хляб на еврейски младежи. Наема ги и ги събира тайно от домовете им във видинския кв. "Калето" с камиони, за които плаща. Според книгата „Миналото на видинските евреи“ с автор Емил Маринов става въпрос за 400 души.

 

Един от тези младежи е братът на Аврам Папаро – Рафаел.

 

„Той е като Шиндлер. Не е толкова мащабен, не е спасявал животи, но е спасявал от глад евреи“, казва Папаро.

 

По-късно Стефан Банев става един от най-изтъкнатите професори по стенография в Софийския университет.

 

На въпрос как директорите на фабриката и на училището са оцелели, въпреки че са нарушавали закони и заповеди, като са помагали на евреи, и въпреки че Банев е бил заплашван от полицията да внимава, защото наема евреи, Папаро отговаря:

 

„Директорът (на училището) беше много влиятелен човек. В "Калето" какво ставаше – много, много не са се завирали полицаите.

 

Слуховете казваха, че този Стефан Банов в полицията е давал цигари, нещо друго, за да си затварят очите.

 

Имало е начини.

 

Оскар Шиндлер също е правил много подаръци – нали помниш във филма? Това е. За да пробиеш, корупцията върви, само че тук целта е хуманна, а някой път целта е противонародна. Имало е начини да устои на тия работи“.

 

По същото време има и друга забрана, освен за работа. Евреите във Видин могат да се движат свободно в града само от 10 до 12 ч. Тогава децата се превърнали в „куриери“.

 

„Ние, децата, се промушвахме и се разхождахме из целия квартал. Промушвахме се през оградите, отместваме дъските и минавахме от двор на двор, така че когато трябваше да се изпрати нещо на баба ми или на леля ми, мен ме изпращаха“, казва Аврам Папаро.

 

Кариера

 

Съдбата на бъдещия учител по математика Аврам Папаро го отвежда в София, след като брат му Рафаел постъпва във военното училище там.

 

Семейството идва с него, а родителите му откриват работилница на бул. „Стамболийски“, която кръщават „Е.Р.А.“, вземайки първите букви от имената на децата си – Естер, Рафаел, Аврам.

 

Аврам учи в Руската гимназия, която завършва като един от най-силните ученици в класа. Особено изпъкват способностите му по физика и математика.

 

Иска да следва в Съветския съюз, но, без обяснение, не го допускат до изпит. Тогава подава молба за МЕИ (днес Технически университет – София). Държи изпита в сградата край паметника на Васил Левски.

 

Получава отлични оценки и по български, и по математика, и по физика. Дипломата му е 5.86. „Бях в руска гимназия и по руски нямах шестица – изискванията бяха много трудни“, обяснява той.

 

Не го приемат.

 

„Когато отидох, в списъка – златен медал, сребърен медал, туй-онуй и аз – в резервите.“

 

Разбира, че в Софийския университет има свободни места по математика, взема бележка за резултатите от изпита си за МЕИ (в допълнителния списък там е първи) и влиза в СУ.

 

Отново е отличник. След година дошло съобщение за свободно място в групата за научно-производствен профил. Подал молба и от втори курс вече бил в нея. Завършили след 5 години. Харесало му да преподава математика и така започнал в Руската гимназия в Пловдив. Останал там две години, след което учителствал няколко години в столичната 22-ра гимназия, бил и инспектор по математика в Кърджалийския окръг. Преборил се за мястото в Института за чуждестранни студенти – за мястото се състезавали 30 души. Станал преподавател, после – старши преподавател, след това се явил на конкурс и спечелил място в Гвинея. След 3-4 години се върнал в България. Отново се явил на конкурс за Рабат, столицата на Мароко. Заминал и останал там 4 години.

 

„Не можеше повече от 4 години – комунистите не даваха повече от 4 години - обяснява той. - Трябваше да се върна и да седя тук задължително 3 години.“

 

След като те изминават, пак подава документи за лицей, а тези, от които зависи решението, вече го познават и направо питат: „Кой лицей искаш?“. „Най-хубавият кой е?“, пита Папаро и така се озовава в Казабланка.

 

И той, и съпругата му са запазили прекрасни спомени от Мароко, където преподава и на престолонаследника, в двореца.

 

Когато се връща в София, разбира, че има свободно място за учител в 7-мо училище. Подава документи и го канят.

 

Остава там до пенсионирането си през 1997 година. Тогава е на 60 и спира да преподава в училището, още 20 години учи на математика учениците си в частните уроци. На 80 спира и с тях.

 

Автор:Александра Маркарян

 

източник:Оffnews.bg

 
 

Copyright © 2008-2018 Наблюдател | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Людмила Калъпчиева | Програмиране и SEO от Христо Друмев