Калин Терзийски: Консуматор и дивак са синоними

Калин Терзийски
07.12.2017 / 12:34

Днес прочетох в новините...

 

Сещате ли се за тая гениална песен на Бийтълс – „A day in the life”? В която едната част – с много психеделично звучене – е на Джон Ленън, а другата – стегната и делнична – е на Пол Макартни? Сигурно се сещате, а съвсем възможно е и да не се сещате.

 

Струва ми се, че Бийтълс, с всичките си велики мелодични прозрения, лека-полека отиват в миналото. Потъват в забвение заедно с много други великани на световния дух, заедно и с хората, които ги обичат.

 

Надявам се, естествено, да не е така. Бийтълс и Бетовен са части от един и същ феномен – европейското музикално величие. Но докато Бетовен е канонизиран за светец, благодарение на почти религиозното отношение на класическия европеец към изкуството, то Бийтълс са издигнати в култ от едно бавно подивяващо и лесно сменящо кумирите си консуматорско общество. Което пази Бетовен като реликва от вече нищо неозначаващо (за консуматора) минало. Но е възможно и да не запази Бийтълс, защото Бийтълс се възприема не като продукт на миналото, което трябва да се пази и съхранява без никакво замисляне – като задължителната стара дядова сабя в раклата – която консуматорът нито знае как да точи, нито как да върти. А се възприема като продукт на новото време, което - според странните нагласи на консуматора – по презумпция не произвежда нищо особено трайно, да не говорим – вечно.

 

Иначе казано: Като знаем колко траят обувките, които се произвеждат сега, правим си веднага сметка колко ще траят и песните, които са произведени в сегашното време.

 

А Бийтълс все пак са ни съвременници. Хора от калпавите времена на калпавите временни неща и обувки.

 

Консуматорът е убеден, че нищо създадено в нашето време не може да бъде вечно, велико или поне трайно. Както в предметната култура, така и в музиката, литературата и във всичките ох, боже съвременни изкуства.

 

И защото той не очаква от творците на своето време да правят трайни, вечни – тоест – гениални, дълбоки и мъдри неща – то и те наистина не ги правят. Защото...дявол да го вземе, да го кажа ли? Хм. Ще го кажа, колкото и да е противно: Търсенето определя предлагането.

 

Консуматорът не търси голямо и вечно изкуство, търси еднодневки – не фуги на Бах, каращи дори серафимите на Небето да потрепват, а горещи хитове (ха-ха!), които да се забравят двайсет и осем секунди след чуването.

 

Сега да се върна на песента. Там Джон Ленън казва: I read the news today oh boy…

 

И ето я гениалността – четеш новините и написваш една от най-великите песни на времето си. А сега ще кажа и така – ако във времето ти се намерят достатъчно мъдри и волеви хора, песента, която си написал, може да остане велика и в бъдни времена.

 

Консуматорът не може да цени изкуството, затова изкуството на консуматорските времена – дори и само по себе си да е прекрасно – няма как да остане за поколенията. Защото изкуството се пренася в бъдещето благодарение на волята и възторга на съвременниците му. Някои велики произведения са били оценени много след като са създадени – така е! Но от момента на откриването им – оттогава именно започва техният живот на велики произведения. А тяхното величие се ражда от волята и възторга на разбиращите, на способните на устойчив ентусиазъм!

 

Четох новините днес, момче...

 

И прочетох, че в българските училища можело да стане и интересно за децата. Но трябвало да се въведат така силно нахлулите в живота иновации.

 

Няма да напиша песен за това. Но ми се прищя да напиша нещо. А защо ви губих времето с тия разсъждения за Бийтълс и консуматорството – надявам се, че по-нататък ще се разбере.

 

Децата, казва се в тази статия, все по-малко се интересували от това, което им се преподава в час. Защото то не било съобразено с възрастта им. Било суха информация, която не ги провокира към логическо мислене и затова на тях им се налагало да зубрят наизуст учебния материал. Ако не се съобрази преподаването с иновациите, които все повече навлизат в живота, то няма как учебният материал да стане привлекателен за децата.

 

Веднага в главата ми се роди рояк от въпроси и мисли. Мисли във вид на въпроси. И тук-там – отговори. Отговорите ми не ме задоволяват никога и може би само по това – че никога не ме задоволяват – мога да преценя, че не съм пълен глупак. Тия, които смятат, че имат задоволителни отговори за нещата в света, обикновено са слабоумни.

 

Първи въпрос: Образованието трябва ли да е интересно за децата?

 

Този първи въпрос за мен е като железен прът, забит в гръбначния ми мозък. Защото той води до следната мисъл: А не е ли задължителното образованието наложено именно за да Възпита Децата на Това Да Преглъщат Всяка Скучна и Жестока, Неразбираема Гадост на Живота? Не е ли кълването на катехизиса или теоремата на Гаус просто метод за потъпкване на енергичната и свободолюбива природа на младия човек?

 

Ако някой сега каже – О, не – това развива мисленето и логиката на младия ум – ще се изсмея! За огромната част от младите хора почти целият учебен материал е именно напълно неразбираемо-безсмислена тежест, която трябва да носят дванайсет години. За да получават джобни от мама и татко и за да...за някакво неясно бъдеще там, за диплома...

 

Не се ли прави така: Карат те да правиш много и още повече от много неприятни и неразбираеми за теб неща; ти ги правиш, без въобще да разбираш смисъла от правенето им...И така – свиквайки да правиш очевидно безсмислени и неприятни за теб неща – скоро ще станеш истински добър човек! Тоест – послушен човек. Робот, свикнал да изпълнява, без да пита Защо?

 

Който без никакъв ропот ще прекара живота си в завиването на едни и същи гайки в завода за атомни бомби, правейки едни и същи, напълно безсмислени и неразбираеми за него движения. С тъпото оправдание: Та нали така се живее, такъв е животът?!

 

И той ще прави това без никаква съпротива, само с глух ропот, защото още от училище е научен така.

 

Втори въпрос: Крепи ли се цивилизацията на тоя общ пакет от знания, който се опитват да вкарат в главите на учениците в единните средни политехнически училища?

 

Защото нашите училища са политехнически. Учат се предимно...

 

Сега ще кажа какво ме плаши: Знанията, които се преподават в училищата, касаят само човешкия инструментариум за преживяване! Учи се геометрия. А геометрията е наука за мерене на земята. Тя е инструментът за справяне с посоките и координатните системи. Тя е нещо съвсем конкретно и прагматично. Нещо като да знаеш функциите на джиесема си, като да познаваш начина за пъхане на кредитна карта в процепа на ПОС терминала (то пък има и безконтактни вече). Практически, материални нещица. Учи се история, но в нея се изучават факти. Сухи и безсмислени факти. Както се предлагат и готови внушения. Обикновено – патриотични и грубо антихуманни. Крум е велик, защото отрязал главата на някакъв човек, който бил обаче гаден грък (!) и пил забраненото от самия него вино от черепа на убития. Ура за Крум и завръщането на живите мъртви!

 

Сегашното образование е насочено предимно към това Как се правят дребните неща в живота: Как се мери земята и как да си потърсим работа (като чистачи евентуално) на английски, френски и испански. Как се работи с компютър, как се смятат семейните разходи за ток, къде се намира Западна Европа, където има работа и възможност за изкарване на хлебеца...

 

Образованието, общо взето, е завладяно от науките, отговарящи на въпроса Как се случва това в материалния свят?

 

Но не и към големите въпроси в живота:

 

Защо се живее? Кое е добро и кое – лошо? Кое е красиво и кое – грозно?

 

Има ли Бог и имаме ли нужда от него?

 

Какво, по дяволите, сме ние и Какво ще ни донесе радост?

 

и Какво е радост? и Само радост ли трябва да търсим, или тъгата е също толкова важна?

 

Всичко в съвременното училище е насочено към примитивно-материалния живот. А материалният живот – ако ще да е хипер-ултра-компютъризиран – все си е дивашки и примитивен!

 

В съвременното училище по никакъв начин не се учи (по-правилно е да се каже – не се разсъждава!) за това „Как да се справяме със своите души?” и „Как да се справяме с душите на другите?”. И как да се справяме с трагичната си, болезнена потребност от Смисъл? Смисълът, който винаги ни се изплъзва. И за когото в училище никога не се и говори. Освен в часовете на някой мъдър, позагубил ентусиазма си учител по литература с махмурлук.

 

Сега пък да вземем направо да учим как най-добре и ефективно се пазарува! И как да ползваме приложенията на айфоните си – и това е! Защото това е съобразено с иновациите и това е най-практично!

 

О, небеса! А философията? Която се опитва да търси отговори на въпроса Защо живеем?

 

В училище се учи и философия – ще каже някой.

 

Да. Както се учи и теоремата на Гаус. Зубрене. Мущровка. Мущровка е термин от армейското дело. Това е похват в строевата подготовка и означава безкрайно повтаряне на неприятни и очевидно безсмислени строеви упражнения, с цел затъпяване, т.е. – дисциплиниране на войника и отказването му от задаване на въпроси и мислене за смисъла на нещата. Прави едно, прави две – и не мисли, редник!

 

Та така се учи и философия в училище. Да накълвем името на Арист...как му беше всъщност името на тоя скапаняк? Защото ще ни изпитат и ще трябва да го кажем. Щрак-щрак. Ние, учениците, сме автомати за ненужни знания. Подаваш ни въпрос, ние връщаме стандартен отговор. За всеки верен отговор получаваме отлична оценка, която татко и мама възнаграждават с нови приложения за айфоните ни. Щрак-щрак.

 

Ето тук вече можем да се досетим защо говорих за консуматорството и за Бийтълс в началото.

 

В сегашното образование, според статията, трябвало да има повече от иновациите, появяващи се непрекъснато...и аз се сетих, че става въпрос да включим фейсбук и джиесемите в образованието. Та децата – както и без друго са непрекъснато вторачени в екранчетата на джиесемите си, да вземат - мимоходом и без да усетят - да закачат и някакво там знание.

 

Но както казах: не е ли процесът на образоването именно процес на дисциплиниране на човешката душа? Не е ли именно възпитаване на човешката душа в правене на трудни – тоест - неприятни, изискващи усилие на волята умствени упражнения?

 

Не е ли това желание - да се направи леко и приятно учението - нещо като желанието на консуматорите да топят тлъстините по меките си шкембета ей така - без да се движат?!

 

Ей така – лесничко, приятничко, неусетно - без да вдигат тонове тежести в гимнастическата зала, без да усетят никакво напрежение и болка в мускулите...И да постигнат прекрасни тела с приятно излежаване, зазяпани в айфоните си?!

 

В главата ми се пръкна и друг коварен и зъл въпрос: Не е ли преподаването на неясни, отблъскващо неразбираеми неща начин за откъсване и отвращаване на децата от Знанието?

 

Не помним ли много добре, ние – 50-годишните – как в детството си не четяхме класическа литература? Особено руска, мразехме я! Именно защото ни беше поднасяна по отблъсващо догматичен, неразбираем начин; литературата преставаше да е изкуство за разкош на душата и се превръщаше в армейска мущровка. Аз, писателят, прочетох българската и руската класика, чак когато успях да повърна всичко, с което бях тъпкан против волята ми в средното училище.

 

Помислям си за миг как и Чарлз Буковски – готин, небрежен, непокорен и народен – би станал противен на младите хора, ако бъде преподаден в курса по литература. Представям си как децата четат статията за него в учебниците си и попадат на текст: ... патосният фундамент, епатажната интенционалност, изобщо - откровената фиксираност на модернистичните направления в чувствителността...И – сбогом, Чарли! Само затъпелите от амбицията на родителите си отличнички назубрят тия думички и ги казват с възторг пред черната дъска. И продължават да ги повтарят и когато започнат на свой ред да преподават в някое училище или започнат на свой ред да пишат учебници.

 

Замислям се отново за Бийтълс и за консуматорството. Струва ми се, че все по-голямото отдалечаване на съвременния човек от Същността и Философията на Цивилизацията го прави дивак. Консуматор и дивак са синоними. Консуматорът-дивак няма нито силата, нито ума, нито волята да направи велики творенията на своите съвременници – да ги издигне до ранг на вечни творби - като ги разбере, като ги осмисли, като ги оцени и като им се поклони.

 

Консуматорът-дивак, живеещ само с насъщните си нужди от хляб и айфони, никога няма да напише песен, вдъхновена от най-обикновена новина, прочетена в новините. Консуматорът все пак не е Джон Ленън.

 

Във време на варвари Мона Лиза е само намаслена дъска, ставаща за подпалки!

 

Ето го целият текст на A day in the life

 

[Verse 1: John Lennon]

 

I read the news today, oh boy

About a lucky man who made the grade

And though the news was rather sad

Well I just had to laugh

I saw the photograph

He blew his mind out in a car

He didn't notice that the lights had changed

A crowd of people stood and stared

They'd seen his face before

But nobody was really sure if he was from the House of Lords

I saw a film today, oh, boy

The English Army had just won the war

A crowd of people turned away

But I just had to look

Having read the book

I'd love to turn you on

 

[Verse 2: Paul McCartney]

 

Woke up, fell out of bed

Dragged a comb across my head

Found my way downstairs and drank a cup

And looking up I noticed I was late

Found my coat and grabbed my hat

Made the bus in seconds flat

Found my way upstairs and had a smoke

And somebody spoke and I went into a dream

 

 

[Verse 3: John Lennon]

 

I read the news today, oh boy

4,000 holes in Blackburn, Lancashire

And though the holes were rather small

They had to count them all

Now they know how many holes it takes to fill the Albert Hall

I'd love to turn you on

 

www.offnews.bg

 

 
 

Copyright © 2008-2017 Наблюдател | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Людмила Калъпчиева | Програмиране и SEO от Христо Друмев