Малката ми сестричка искаше да пие вода, но нямаше и горкичката, умря в ръцете на майка ми … викайки вода, вода!

Мариам Бахдишян (Източник: Гантех Араратян)
15.02.2015 / 23:00

Представяме ви разказа на оцелялата от Арменския геноцид Мариам Бахдишян, родена през 1909 г. в село Хаджи-Хабиби, област Муса Даг, който е включен в тритомната книга „Арменския геноцид: Свидетелствата на очевидците”, съставена от Вержине Съвазлян. Тя разказва, че през първите дни на погромите баща й са го взели в османската армия, а майка й не е успяла да се качи на планината с трите си малки деца и се оказала сред изселниците. Мариам разказва, как са ги водили в Адана, където са стояли без храна и вода. Майка й и малката й сестра са починали от глад и жажда, а тя и другата й сестра са се оказали в сиропиталище.

 

„През 1914 г, от село Хаджи-Хабиби на Муса Даг (областта се нарича на името на планината Муса) взеха баща ми в османска армия. Младата ми майка, с три малки деца, не успя да се качи в планината и ние се оказахме в групата с изселници насред арабската пустиня. Помня, че дойдоха турските жандармеристи с камшици в ръцете си и започнаха да ни бият за да ни водят до пустинята Дер Зор. Така удряха, че един старец падна по пътя и издъхна. Неописуемо много народ имаше. Имаше арменци от всички места – от Дьортьол, от Хаджин (днешен Саимбейли), от Зейтун (днешен Сюлейманли) и от други места бяха събрали арменците там. Останахме под жарките лъчи на слънцето. Всички ни водеха в Дер Зор. Дядо ми, който бе с нас, не отиде, понеже синът му, т.е. баща ми, бе войник. Така ние се отървахме от Дер Зор. От там ни заведоха до Хомс. От правителството дойде заповед: „Отровете кучетата”! Това означаваше да избият арменците, но военноначалникът на Адана – Джемал паша ни опази. Той отрови истинските кучета, а арменците ги отърва от смъртта, но каза, че трябва да сменим имената си и да се прекръстим с турски имена, за да не бъдем убити. Казваха, че като малък, Джемал паша е кърмен от арменка, затова гледаше с добро око арменците. Накрая той даде заповед да сменим имената си. Единият стана Шукри, другият – Ахмед, третият – Хюсеин. Смени имената и на жените и на момичета, за да не дойде беля на главите им.

 

Така останахме арменци. Казаха, че ни водят в Алепо, но не ни водеха там, а ни оставиха в Хомс. Тук имаше много хора отвсякъде. Слънцето силно гореше. Хората бяха махнали калъфките от юрганите си и бяха направили чадъри. Стояха под тях, за да не изгорят от слънцето. Беше много горещо. Ако се изплюеш, плюнката ти нямаше да стигне до земята. Имах малка сестричка, казваше се Вартухи и плачеше, искаше грозде. Майка ми, която бе много красива жена, започна да се удря на гърдите и да плаче: „Асмите на нашите градини се пукат от тежестта на гроздето, а моето детенце иска грозде, а аз не мога да й дам.”

 

После тази моя малка сестричка започна да иска вода, но вода нямаше. Горкичката умря в ръцете на майка ми викайки: „Вода, вода!”… Заедно с дядо ми разтворихме пръста, сложихме детенцето вътре и заминахме. Когато се стъмни стигнахме до едно място, където останахме да нощуваме, в пещерите. Сред нас имаше няколко болни възрастни, мъже инвалиди, а другите бяха жени и деца. Изведнъж видяхме, че турците идват за да ни ограбят. Дядо ми тогава умря …

 

Помня, че нощем нямаше къде да легнем. Аз и сестра ми – Хатун играехме с косата на майка ми, плетяхме я. Докато играехме, една жена мина покрай нас, погледна и каза: „Горките деца, нямат си на представа, че майка им е мъртва …” Ние бяхме малки, откъде да знаем, че едничката ни майка вече я няма.

 

Една наша позната, съпругата на Маркар, правеше бродерии и продаваше на арабите. Една арабка й каза, че търси малко момиче, за да й помага. Тази наша позната дойде и ми каза, че иска да ме заведе при арабката. Аз станах и отидох с нея. Бога и много добра жена беше арабката. Не знам, ако вече е починала, Бог да я прости. Тя бе шивачка, шиеше у дома. Богати жени идваха и заминаваха, пиеха кафе и пушеха наргиле, а аз носех вода от кладенеца и предях конци от вълна … Тогава съм била на 5-6 години, малка. Останах там четири години. Но когато германците излязоха от Хомс и турците загубиха, навлязоха французите и англичаните. Един ден, когато отново бях до кладенеца, дойде един гръцки свещеник и на арабски ме попита дали съм арменка?

 

Аз му отвърнах, че с езика си съм мюсюлманка, но в сърцето си съм арменка. Тогава той ми каза бързо да тръгна след него и ще ме заведе при нашите.

 

Занесох водата до къщата, махнах обувките си, за да не ме чуят и тихомълком излязох от къщата, след свещеника. Курбан да съм на Бог. Свещеника ме заведе в сиропиталището на квартал Хором. Там имаше много сираци и сред тях намерих сестра си Хатун. Намерих я, но аз бях забравила да говоря арменски и говорих на арабски. Бях забравила нашият език…”

Гантех Араратян
 
 

Copyright © 2008-2018 Наблюдател | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Людмила Калъпчиева | Програмиране и SEO от Христо Друмев